„Демир Баба Теке“ И Тракийски Град Хелис

Демир баба теке е алевийско теке с тюрбе край село Свещари, Община Исперих, област Разград, Североизточна България.

Смята се, че в тюрбето се намира гробът на алевийския светец от 16 век Хасан Демир баба Пехливан.То представлява седмоъгълна сграда с по-ниско квадратно преддверие, изградени от двулицева суха квадрова зидария от местен пясъчник. Покрито е с полусферичен купол с височина 11 m над нивото на терена. Гробът на Демир баба е разположен в средата на седмоъгълното помещение, ориентиран е с главата на югозапад и има дължина 3,74 m. Изграден е с тухлена зидария с дървена надземна част.Той е постоянно затрупан от дарове и се показва много рядко само пред алевийски поклонници..

Провежданите през 1983-1991 г. разкопки в двора на теккето и в близката околност разкриват древно тракийско светилище (VI в. пр. Хр. - II в. сл. Хр.) под тюрбето. Част от огромните скални блокове от жертвениците на светилището са вградени в дебелите 1,2 – 1,5 м стени. Върху единия от тях са запазени стъпалата, по които тракийските жреци са се изкачвали, за да отправят своите молитви към боговете. Върху скала при входа на двора личат улеите, по които са се стичали жертвена кръв и вино, а в подножието и са открити фрагменти от питоса (голям глинен съд), където се е събирала жертвената течност. Дълбоко под плочите на двора се е запазила стената от светилището и четири жертвени площадки.

През елинистичната епоха (IV – III в. пр. Хр.) светилището е било свързано с близко разположения тракийски градски център – резиденция на тракийски владетели от племето на гетите. В района са намерени релефи и статуетка на Херос – Тракийския конник. Предполага се, че тюрбето е построено в средата на 16 век, вероятно върху тракийско светилище от 4 век пр.н.е. Около него се оформя култов комплекс (теке), важно място в което заема свещения извор.

През 1976 година е разрушен имаретът, дървена конструкция, която по това време е в лошо състояние. Сред сградите от комплекса е и джамия, която се споменава в края на 18 век и средата на 19 век.

Днес тюрбето, изворът и една запазена битова сграда са оградени с ниска каменна ограда. През 1970 година Демир баба теке е обявено за паметник на културата от местно значение. През 1991 – 1994 година са реставрирани и консервирани декоративните елементи на сградата, включително стенописите от края на 19 век, покриващи стените и купола във вътрешността на сградата. През 1994 година изгнилият дървен под е подменен с нов. Демир баба теке е сред популярните алевийски светилища, използвани и в наши дни. Преплитането на алевийски, християнски и езически традиции намира израз и в съществуващите до днес ритуали, които се извършват на това място: преспиването върху околните скали с цел изцерение и добиване на сила, връзване на парцалчета от дрехи по околните дървета, курбан от благодарност.

Легенда разказва за незапомнена суша в района. Дебир Баба чул молитвите на хората и бръкнал с ръка в скалата. От нея бликнала животворната вода. В памет на сътвореното чудо изворът днес е наречен „Беш пармак“ (в превод: Петте пръста) .

По време на Първата и Втората българска държава на това място вероятно е съществувал християнски параклис, тъй като в края на XIX в., при първите археологически обхождания на района, братя Шкорпил описват голям каменен кръст на склона на хълма. Според историите там е имало българско оброчище и манастир „Св. Георги“. Алевиите считат, че храмът е издигнат в чест на техния духовен водач Демир Баба, а християните го приемат за свой светец.

Демир Баба теке е култов паметник, почитан едновременно от християни и мюсюлмани. До 1927 г. на купола е имало както християнски кръст, така и мюсюлмански полумесец. Мястото е било свещено за населявалите този район различни племена и народи повече от 2000 години преди построяването му.

След Освобождението, и особено след Балканските войни, в района се заселват бежанци от Беломорска Тракия, а след Ньойския договор – и добруджанци от Северна Добруджа. Масово придошлото християнско население, носещо в традиционната си култура почитта към свещени извори (аязмо), започва да посещава района на теккето и изворите край него, още повече, че това е единственото място с предостатъчно вода в целия безводен район.

Преселниците християни свързват мястото и изворите край него с името на Свети Илия и устройват събори на 2 август – Илинден (по стар стил). Така на едно място се преплитат сунитски, алиански и християнски традиции, върху основата на древни традиции. По традиция се връзват парцалчета по решетките на прозорците, палят се свещи и се прави курбан. Ритуалното измиване, връзването на парцалчета от дрехата по дърветата и други магически по своя характер действия идват от онова прастаро време, когато е била почитана Богинята-майка на всичко живо и символично измивана и обличана на определени празници. Много от легендите за Демир баба го описват като драконоборец, победил ламята и лечител, което свързва култа към него не само със свети Георги, но и с култа на древните здравеносни божества, почитани на това място.

В миналото посетителите алиани са имали право да останат в Теккето три дни и две нощи в специална сграда за гости, наречена имарет. Дървената градата е съществувала до 1976 година. когато е разрушена заради санитарно-охранителния режим на района, който е вододайна зона за града и част от Общината.